Голям смех. Ходих на състезание по планинско колоездене. Или ако трябва да бъда по-точна случайно попаднах там. Всъщност ако трябва да съм съвсем точна, тръгвайки към Сопот, изобщо не знаех, че ще има такова нещо и че аз отивам именно на него.

Както и да е, преживях го. Всъщност по някое време дори ми стана нещо като интересно. По-важното е, че най-после видях Сопот. Никога не бях ходила и ми беше много интересно. Естествено стана същото като с Мелник. И там не бях ходила и като се докопах най-накрая, бях меко казано, разочарована и накрая Рожен ми беше харесал доста повече от Мелник.

Е, сега пък Карлово ми хареса повече от Сопот. А как попаднах в Карлово си е филм просто.

Никога не съм мислела, че съществува град, в който има автобус до жп гарата на съседния град, но няма такъв, който да отива до собствената гара. Ми да ама случаят със Сопот е точно такъв.

Цялото ми пътуване започна в петък сутринта. Наложи се да се влача по влаковете сама, което се оказа изненадващо приятно. Като слязох на сопотската гара, която представлява една едва държаща се керемидка, се оказа, че градът е далече и няма транспорт дотам. Така че, без да чакам покана, запретнах крачоли и тръгнах напред. Естествено с цялата си каръщина, бях нападната от кучета, което всеки който ме познава, знае, че за мен се равнява на най-лошото нещо, което може да те сполети.

Това категорично ме отказа да извървя същия път наобратно. По-скоро щях да си остана в Сопот завинаги. Та трябваше да се намери друг начин, защото и навръщане щях да съм сама.

Та до неделя следобед бях разгледала къщата на Вазов два пъти, обиколих църквите и видях девическия метох, където има една лоза на около 350 години. И така по живо, по здраво дойде време да се връщам в София. Намерих спирка на автобус, попитах местните и те ми казаха на какво да се кача за гарата. Качих се аз и в движение разбрах, че изобщо не отивам към гарата в Сопот, а към тази в Карлово.

И така попаднах в Карлово. Доста приятен град, между другото. Хванах си влака и дълго разсъждавах как е възможно никой да не ми каже, че всъщност отивам в Карлово... Поуката: ако отивате в Сопот, хванете влак до Карлово, за да не ви лаят кучета по пътя.

Не искам да живея във времена, в които със сигурност не е останала нито една жена, която да не е била наричана "кучка" поне пет пъти в живота си. В лицето или зад гърба и. Не искам да чувам как жените започнаха да се наричат така помежду си.

Обаче в което и време да се пренеса, винаги ще се сблъсквам с едно и също. Винаги ще виждам едни и същи жени, които играят своите роли на жертви, за да получат това, което искат. Жени, които упорито показват на мъжете около себе си, че са по-силни дори без някой да е поискал това от тях.

Въобще как са останали хора, които смеят да използват думи като цивилизация, културно общество и най-вече, равноправие между пловете. Това са абсолютни утопии и такива ще си останат.

Докато жените доброволно си слагат хомота, ще си останат робини завинаги. Черни робини на тъпия си перхидрол, на високите си токчета и тоновете си грим. На часовете усилия, за да се превърнат в сексуален обект за някое вечно надървено животно, което би ги изчукало и да не бяха положили целия тоя труд, който така или иначе изобщо не им е в услуга.

То всъщност на мъжете как да не им се заздрави увереността като жените доброволно им подаряват безкрайното си уважение и преданост. Пък и само да са посмели да се направят на трудни. Надървеното животно е винаги готово ако се направиш на интересна, само да ти покаже колко е велико. Особено ако е заобиколено от приятелчетата си.

Многото грим, зад който много предстаителки на нежния пол скриват липсата на каквото и да е женско самочувствие, оставя трайна следа върху всички нас. Защото всички трябва да бъдем много послушни. Ако банда умствено недоразвити гаменчета обсъжда какво ли е бельото ти под полата, от теб се очаква сама да я вдигнеш и да им спестиш губенето на време в чудене. Обаче те не са видели лицето ти. А то се оказва, че не е точно като останалите, с които са свикнали.

Оказва се, че всъщност не си се покрила цялата в грим, защото нямаш какво да криеш и естествено като чуваш нещастните опити за оригиналност зад гърба си, се ядосваш и показваш среден пръст без изобщо да се обърнеш, защото интересът изобщо, ама изобщо, не е взаимен. Ти не даваш пет пари тяхното бельо какво е, как се казват, с какво се занимават и колко им е голям.

Обаче надървеното животно не обича да не му обръщат внимание. С какво си по-различна ти от онази русата дето я изчука снощи в тоалетната на дискотеката. На нея и харесваше да я шиба, ти пък с кво си по-специална, че се прайш, че на теб няма да ти хареса. В неговите очи си просто една овца дето се прави на недостъпна и на тебе също трябва да ти се обясни кой е шефа. И много ясно единственият начин да направи това е да използва нещото, с което те превъзхожда, а именно физическа сила. И така, ти с твоите нещастни петдесет килограма се оказваш по очи на асфалта.

Изгубваш съзнание за момент и първото нещо, което виждаш, когато се свестяваш са два грозни мъжки крака, едно отвратително животно, което се е надвесило над теб с жалката си фалическа безсъдържателност. Стои над теб и се чуди дали да започне да те рита в случай, че си от онези по-глупавите, на които им трябва малко повече обяснение. Не се решава и избягва.

Ти продължаваш да стоиш все така размазана на асфалта с вдигната пола и унизено тяло. Твоето малко тяло. И твоята голяма женска душа, в чиито предели някой грубо е нахлул без да бъде поканен. Без да бъде идентифициран и запомнен.

Мислиш колко пъти е било нахлувано там и осъзнаваш цялата си физическа, женска безпомощност. Обвиняваш всичките тъпи фризьорки и маникюристки, които по цял ден с "пот на чело" помагат на други малоумни кифли като тях да постигнат още по-очевидно сексуален външен вид, с който да впечатляват по улицата току-що излезлите от фитнеса тъпкачи.

Заради тях лежиш сега на асфалта. Заради тях цялото женско племе се разкарва по улиците с ожулени лакти и колене и се радва на абсурдното натопорчено внимание.

И моите лакти и колене са разкървавени, но съм си сложила лепенки, за да скрия срама. Но не от самата себе си, а от другите. Другите, които ме раниха и заради които съм по очи на асфалта. И точно в този момент си припомням за словосъчетанието "равноправие между половете" и заплаквам в смеха си.

Пожелавам на всеки мъж, който някога е причинил дори драскотина на по-слаба физически от него жена, да бъде принуден да застане в кучешката поза. Да е наведен и да го чукат отзад многократно, а той след всеки път да благодари и сам да си иска още.

Тогава наистина ще има равноправие между половете...

Лошото настроение е един всеобхватен порочен кръг. Завали дъжд, не си спал добре предишната нощ, не си излязъл в петък вечер, защото те е домързяло, трябвало е да отидеш на работа и в неделя, станало ти е зле от седене пред скапания компютър и винаги твърде ниското ти кръвно, не харесваш това, което правиш, не си пътувал с месеци, а умираш вече да отидеш някъде, случват ти се предимно гадости...

Прибираш се в квартирата унил както винаги през последните дни и най-малкото нещо успява да провокира в теб ураган от грубости. Съответно какво се случва?

Ми естествено те наляга чувство на вина, което си е напълно основателно и ти си го знаеш. Никой не ти е накривил шапката. Ти сам си я нагласи пред огледалото сутринта. Обаче на момента този безспорен факт изобщо не те възспира, защото си потънал в собствените си л***а до шия.

И та така, избухваш. И не само, че това не допринася по никакъв начин за подобряване на собственото ти настроение, но влошава положението, а и завлича още хора след себе си.

Понякога има дни, в които искам да ме изолират от всички. Но не за мое, а за тяхно добро...

Това красиво нещо горе е PJ Harvey и има концерт в Атина на 30 юни, така че моля, ако някой е навит да дойде с мен, защото иначе ще трябва да ходя сама, да установи контакт. Аз ще се погрижа за намирането на билети и всичко останало, само да има желаещи:)

Не съм от хората, които минават тънко. Никога. Винаги си сърбам точно това, което съм си надробила. Понякога, дори твърде често, става така, че се налага да сърбам и неща, които са ми били надробени от някой друг...

И никога, ама никога не е вкусно...

В този ред на мисли си направих попара за закуска, точно като онази, която майка ми правеше, когато бях малка и не исках да ходя на детска градина. Оставяше ми я на печката в спалнята, за да не изстива и да е приятно топличка, когато се събудя. После ми се обаждаше по телефона от работа, за да ми пожелае добро утро и да ме смъмри да си изям всичко.

Аз никога не изяждах цялата попара. Започвах да си рисувам и така се заплесвах, че когато майка ми се прибираше ме откриваше на масата, все още боса и по нощница, с гурли по очите и ръце, изцапани от пастел. А попарата - винаги забравена на една страна и отдавна изстинала без дори да бъде преполовена...

В събота заминах за хижа Звездица във Витоша на рожден ден. Настанихме се по стаите, няма такава мразовита нощ, между другото, умрях от студ. Седнахме да си пием, всичко както си му е реда. И някъде към два без пет, когато леко прекомерното количество бяло вино си казваше думата, получих наааааай-странното обаждане.

Естествено беше брат ми. Излязох от ресторанта, за да можем да се чуем. Приех разговора и бях директно атакувана със запитването: Нали Робин Уилямс и Джони Деп са ми любимите актьори? Откровено се притесних, но смънках нещо като: миии, ъ-ъ-ъъъ, дааа... май... Очевидно отговорът ми го удовлетвори, защото самодоволно ме помоли да изчакам малко и да повторя това, което съм казала още веднъж. След няма и три секунди от другата страна на линията прокънтя засмян женски глас.

Картинката ми стана ясна веднага и, разбира се, се наех да съдействам. Бях готова да кажа каквато лъжа се налага, нали ми е брат. Обясних надълго и нашироко, че да, наистина това са му любимите актьори и много се кефи на "Пач Адамс" и некви други такива.

Мацката се оказа приказлива и взе да ми обяснява, че са си говорили с брат ми, че съм голям фен на Тери Пратчет, а и тя била също. Тук отидоха пет минути излияния за Смърт, Смърт на мишките, стражите и колко сме се натъжили и двете като сме разбрали, че Тери Пратчет страда от болестта на Алцхаймер и т.н. Беше интересно.

Та ако нямате брат, помолете мама и тати да ви направят един. Така никога няма да ви е скучно. Ако ли пък не, се завъртете около Руски паметник. Там може да срещнете другата култова личност, с която се сблъсках през изминалите двайсет и четири часа.

Като слязох от маршрутката от Златните мостове на Руски паметник, ми беше станало зле от пътя, недоспиването и т.н. Прималя ми и седнах на едни стълби пред някаква къща, за да се съвзема. Точно когато упорито си разтривах главата с надеждата, че това може да облекчи засилващата се болка, от някъде изникна една циганка на средна възраст. Не съм сигурна защо, но ми стана някак симпатична от пръв поглед.

Естествено искаше да ми гледа. Настани се до мен и като ми подаде пресен здравец, взе да ми обяснява някакви глупости, че някой в семейството ми е разведен и тогава две жени, които са били свързани с него са ни прокълнали и сега над рода ни тегне зла магия или нещо от тоя сорт. Аз я гледах с интерес докато ми говори и накрая и казах, че ще и дам някакви пари ама да не ме занимава, защото не вярвам и на една дума, от това което ми говори. Да и дам пари обаче се оказа абсолютна грешка. Вместо да ги вземе и да ме остави на мира, тя продължи. Взе да ме разпитва кой в семейството ми е разведен, защо любовният ми живот е такава бъркотия и ме предупреди да внимавам, защото хората много ми завиждали. Тук някъде взех да се отегчавам. Казах и, че не съм забелязала никой да ми завижда и се заканих да си ходя, защото главоболието ми само заплашваше да придобие по-големи размери.

В крайна сметка ми поиска трийсет лева, за да вдигне от рода ми злата магия или каквото е там. Почувствах се малко обидена честно казано, наистина ли изглеждам толкова глупава...

Имах си една къщурка
и вино лееше се по стените
а въздухът с тамян наситен
кротко спеше в стаите
без да използва никога вратите

Имах си една къщурка
изсъхнали листа все там летяха
и се сипеха спокойно където
съседите постилаха килими

В моята малка къщурка
по пода засаждах си гъби
и те поникваха без слънце
а после пак се скриваха без думи

В същата тази къщурка
с люляк покрити всички мебели бяха
а плодове от дървения под
през всички сезони безспирно растяха

Там в късния януарски следобед
липа порастна в коридора
и всяка пролет цяло ято гълъби
надничаше през прозорците на балкона

Навсякъде запалила бях свещи
които никога да не догарят
така че в моята къщурка
тъмнината те да не допускат

Тавана ми го обитаваха пчелите
и мед течеше през комина
а покривът покрит бе с пеперуди
накацали върху коприна

И цялата гора бе двор на тази къща
и скрита тя от хорските очи навеки беше
и никога не канех гости в нея
защото вярната пътека изгубих преди много време...

Тази вечер, може би за пръв път в живота си, отказах да отида на театър. Малко съм се поразболяла, а и трябваше да работя.

След като изпратих Гопа, който се запъти към Сфумато да гледа някаква религиозна постановка, нещо беше за Лазар, си седнах в леглото, взех лаптопа и се нагърбих с не дотам приятната задача да оправя настройките, за да мога да кодирам статии от къщи. Това работя, между другото. Пълна скука.

Оказа се обаче, че един от необходимите ми файлове никой не се е сетил да ми прати и няма да мога нищо да свърша тази вечер. Общо взето бързо се примирих, че няма да мога да работя и вечерта остана напълно отворена за всякакви хубави неща, на които бих могла да посветя времето си. А то напоследък все не ми стига. За това се отнасям към него с много уважение.

Вечерта е само моя. Не бързам за никъде. Не закъснявам за нищо... Тук се сетих, че съм забравила на печката водата, която сложих за чай преди около половин час. Прибавих мед и лимон и се върнах към своята вечер, която ароматът на Twinings с лайка и ванилия, допълни и приближи към съвършенството още повече. За този става въпрос:



Помага, когато искаш да посветиш време на себе си, изпълва цялата стая с аромат и ти създава усещане за уханна пролет дори и когато навън вали, какъвто всъщност е случаят в момента. Аз обаче съм твърдо решена, че ще я задържа още малко при себе си. Затварям всички врати и прозорци, защото пролетта е пластична, вече се опитва да се измъкне отнякъде, малко по малко да се промуши през процепите. Ще и се порадвам докато все още е тук...

Натрапчивите мисли са доста неприятни като цяло.
Днес се разхождах дълго навън, радвах се на хубавото време с приятели, а един малък червей гризеше грапавата ми повърхност.
Силно вярвам в принципа, че когато искаш да кажеш нещо, трябва просто да го кажеш. А това, което аз искам да кажа, е следното:

Wine comes in at the mouth
And love comes in at the eye;
That's all we shall know for truth
Before we grow old and die.
I lift the glass to my mouth,
I look at you, and I sigh.

Не съм писала отдавна тук поради две основни причини, а именно пренаситено ежедневие, пълно с емоции, и втората, по-прозаична причина, не си бях платила интернета. Няма да се впускам в обяснения за неволите на безпаричния студентски живот.

По-скоро ще вметна, че Ревю са най-яките. Стигам до това заключение за пореден път след като ходих да ги слушам снощи в Маската, което по мое мнение си е една доста противна кръчма ама както и да е... Та за Ревю ми беше мисълта... Все по-рядко ми се случва да се почувствам като малко момиченце, да скачам и да се мятам, да се смея с цялото си тяло и да се отпусна до безотговорност... Приятно усещане е, препоръчвам го горещо. Само трябва да си открие всеки за себе си кое е нещото, което му действа по този начин и да се впуска смело при всяка отдала му се възможност...

И е най-яко, когато не ти трябва алкохол, за да се забавляваш след гадната работна седмица, която е изсипала всевъзможни лайна върху теб. В петък вечер музиката да ти стига. Какво по-хубаво.

И после в събота сутринта, когато си изключително недоспал, ставаш в осем и половина, правиш си чаша кафе, доизяждаш бутерките с ябълки и канела от снощи и удовлетворен и спокоен се запътваш към залата за йога... По пътя си мислиш за изминалата вечер, не си задаваш въпроси и споменът е хубав. Даже малко закъсняваш...
P.S. Снимката горе е просто защото някак я свързвам с приятната утрин на почивния ден...